След раждането на детето, майката започва да се грижи предано и всеотдайно за пълното задоволяване на потребностите на бебето. Майката се съобразява с ритъма на хранене на бебето и осигурява нужното за съществуването му.
Адаптацията на майката към нуждите на бебето, когато е достатъчно добра, дава на бебето илюзията, че има външна реалност, която съответства на собствената способност на бебето да създава. Има припокриване между това, което майката предоставя, и това, което бебето би могло да създаде. Психологически погледнато бебето взима от една гърда, която е част от него, и майката дава мляко на бебе, което е част от нея самата. Тази идея за взаимен обмен се основава на илюзия.
Английският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът в книгата си „Игра и реалност“ посочва това като първоначално необходимата илюзия у пеленачето, че майчината гърда е част от него и е под негов пълен контрол. През този период на абсолютна зависимост от майката детето фактически преживява всемогъщество, че създава само всичко, което получава.
Постепенно, в съответствие с нарастващите способности на бебето да понася фрустрации, задачата на „достатъчно добрата майка“ е да отнеме излюзията на бебето постепенно и да се оттегли от задачата да отговаря на всички негови нужди. При постепенното отсъствие и дистанция от страна на майката, бебето започва да разбира, че тя е външен обект, не му принадлежи и не е под неговия контрол. Това дава възможност на бебето да формира представа за майчината гърда като отделен обект и развива у него способност за преживяване на отношение с външната реалност. Любящото и контролирано оттегляне на майката активира функциите на детската психика и така се постига напредък в отделянето и възприемането на реалността.
Не при всички деца се осъществява коректно този механизъм при отделянето. Невъзможността при някои силно чувствителни деца да приемат факта за загубата произтича от изпитания мъчителен за тях дистрес, описан от Маргарет Малер като „скръб“ за очевидната загуба на инстинктивно значима част от майката, която те са възприемали като част от тяхното собствено тяло. Тази загуба се преживява от такива деца като загуба на част от тялото им, а не като загуба на майката и нейната гърда. За силно уязвимите деца това се преживява като шок, който е твърде болезнен и твърде ранен. Раздялата с илюзията е настъпила преди нужното нервно-психическо развитие.
По пътя към порастването детето има нужда от илюзии, за да понесе по-лесно отделянето от сигурния свят на родителите си. Преди да навлезе в реалността, то се нуждае от едно междинно пространство на илюзорни преживявания, в което границите между реалност и фантазия се размиват. Детето търси нещо – материален обект или явление, което да запази чувството му на сигурност и да му помогне в процеса на отделяне и търсене на автономност. В периода между четвърти-шести месец до около една година при повечето бебета се развива силна привързаност към определен предмет, който започва да заема много специално място в живота им. Уиникът го нарича ПРЕХОДЕН ОБЕКТ, защото представлява “преход на новороденото от състояние на слятост с майката към състояние на отношение с нея като нещо външно и отделно” (Уиникът, 1999, стр. 27).
По начина на възприемане на тези предметите от детето и качествата, които им се придават, Франсис Тъстин, психотерапевт известен с работата си с деца с аутизъм през 50-те години, формулира понятието за АУТИСТИЧЕН ОБЕКТ като съществено различаващ се по своите характеристики от Преходния обект, но често объркван с него като по този начин се пропуска изключителната възможност да се работи в ранен етап с важни за детето дефицити в психическото му развитие.
Процесът на отделяне от майката от една страна е съпроводен с обезпокоителни преживявания и страх, но от друга е подкрепен от стремежа и желанието на детето да изследва и да навлиза в света извън майката. Най-често пеленачето открива около себе си някаква мека пухкава играчка – плюшено мече, зайче, възглавничка, мека пелена или завивка, към която развива особен вид привързаност, дори пристрастеност. То не желае да се разделя с нея, носи я със себе си при разходки и пътувания. Предметът е жизнено важен по време на заспиване, в моменти на самота и в ситуации на силна тревожност.
За да има функцията на преходен обект, предметът трябва да притежава определени свойства – избира се от самото дете, не трябва да се променя, осигурява чувство на топлина и в представите на детето има собствена жизненост или реалност. Детето се отнася към предмета сякаш е жив и се движи, проявява обич, но понякога и омраза и желание да го поврежда и разрушава. Детето протестира, ако му бъде отнет или ако се налага да бъде изпран, тъй като за него е ценна специфичната миризма, просмукана в него. “Майката … знае, че ако го изпере, ще прекъсне континуитета на опита на бебето – прекъсване, което може да разруши значението и ценността на предмета за пеленачето.” (Уиникът, 1999, стр.15).
Откриването, изобретяването и употребата на преходните предмети и явления бележи нов етап в развитието на бебето. То постепенно осъзнава, че не е част от майка си, а отделно човешко същество и че съществува обективна реалност, която не е под негов контрол. Това откритие отключва страхът от раздяла у детето, с който то се опитва да се справи като използва преходния предмет. Неговата функция е да помогне на детето да преодолее страха от загуба на майка си и да излезе от състоянието на слятост с нея. (“Сега мама не е тук, но моята любима играчка е с мен. Аз мога да я вземам винаги, когато поискам или да я оставя, когато реша. Тя е под моя контрол”).
Основната задача на предмета е да осигури чувството за безопасност у детето, когато е само и защита срещу страховете и тревожността от депресивен тип. С любимия предмет бебето има вече своеобразна преносима опорна система, подпомагаща го да се справи с отделянето от майката, което е в ход. Завивката или мечето, които детето носи със себе си, представляват напомнящ знак за съществуването на майката, “спомен за майката”.
Подобно на преходните обекти, описани от Доналд Уиникът, Франсис Тъстин, описва ПОНЯТИЕТО АУТИСТИЧНИ ОБЕКТИ в книгата си „Аутизъм и детска психоза“ и по-късно в „Autistic States in Children“. Това са предмети, които са специфични за всяко дете. Те се използват обсесивно по характерен начин, който пречи на нормалното психично развитие на детето.
По време на работата си с деца с разстройства, тя разбира, че те считат тези играчки за част от тялото си и не изпълняват ролята на заместител на илюзията в смисъла на преходните обекти при раздялата с майката. Децата използват обикновени играчки, но не за да играят с тях, а им приписват магически свойства, които ги предпазват от опасност. Те ги считат за част от тялото си и по някакъв свой начин лесно заместват в съзнанието си една с друга подобна играчка без уникалността на предмета да има този смисъл, който се влага от децата при Преходните обекти. Тъстин открива, че лесно заместват една играчка с друга, защото по някакъв специфичен начин са изградили различна връзка не точно с предмета, а с начина, по който те го усещат. Например за едно дете е стойностно усещането за отпечатъка от количка върху ръката му и именно той му дава идеята за защита, като същевременно е част от неговото тяло. Друго дете не може да се раздели с връзка с 50 ключа, но не е проблем ако някой от тях се загуби, защото по време на сесиите с него се установява, че то счита тази връзка ключове за част от неговото тяло.
Докато децата се чувстват защитени от тези техни Аутистични обекти, те са били недостъпни за работа от психотерапевта и по тази причина Франсис Тъстин счита за необходимо да изследва природата на тези обекти и възможния им произход.
Характерна черта на твърдите влакчета или коли, които децата вземат под възглавницата си е, че те не се използват по предназначение, а по много специфичен начин за всяко дете. В единия случай количката е важна за детето заради отпечатъка, който оставя върху дланта му, а не за да играе с нея. В другия разглеждан случай самото присъствие на ключовете е важно, а не предназначението им да отварят врати или шкафове. Отстрани това изглежда безсмислено, но за децата това е от основно значение. Тук нямаме фантазна игра и разделение на тялото от обекта, а придаване на странни и дори ритуални черти на предметите като детето се занимава постоянно с тях, но не в смисъла на фантазната игра. Същите качества имат обекти, с които децата извършват обсесивни механични движения.
Друга важна черта на Аутистичните обекти е, че те не се свързват с някаква фантазия в класическия смисъл или ако има идея за такава, то тя е изключително схематична и много по-близко до представата за усещанията на тялото. Тъй като аутизъмът е състояние доминирано от усещанията, то и Аутистичните обекти са предмети, доминирани от усещанията. В резултат на оскъдността на фантазии свързани с тях, те се използват по много канализиран и повтаряем начин, статични са и не развиват нови мрежи и асоциации в съзнанието на детето при игра с тях.
Следващата характерна черта на тези обекти е, че няма нормално разграничаване между тях. Ако някой от ключовете се загуби, то друг ще го замести без това да е от значение за детето. Количката, която другото дете носи не е важно да е абсолютно същата както при Преходните обекти, защото за него е важно усещането от нея (отпечатъкът, който тя оставя на дланта му). Често обектът се заменя с друг, който се използва по сходен начин. При тази последователност на употреба на сходни обекти със същата интезивност, не се допуска осъзнаването на нещо повече свързано с тях. За тази особеност на затворените в себе си деца Сандра Стоун коментира „В края на лечението си Сам прознава, че не може да разпознае близките му хора ако ги види да се движат или да носят различни дрехи.“
Важно е да се разбере, че невъзможността при тези деца да приемат факта за загубата произтича от изпитания мъчителен за тях дистрес, описан от Маргарет Малер като „скръб“ за очевидната загуба на инстинктивно значима част от майката, която те са усещали за част от тяхното тяло. Тази загуба се преживява като загуба на част от тялото им, а не като загуба на майката и нейната гърда. Това е именно ситуацията, която води до обсесивна употреба на предмети, считани за част от тялото.
Това ни насочва към следващата характерна черта на Аутистичните обекти. Състоянието на децата, доминирано от усещанията им ги кара да живеят в един спрял, затворен свят, който е много различен от нашия. Ние различаваме предметите не само по усещанията си за тях, а по много други признаци, докато децата аутисти не могат да го правят. Техните реакции са според контура и очертанията на предмета, докато неговото значение и функцията не влизат в сметката. Често слагат знак за еднаквост между предмети, които имат сходни срички в наименованието си или сходно звучене, което се наблюдава и при възрастни пациенти с психични отклонения.
Друг фактор, който е важен при децата с псхични дефицити е, че често не разграничават сензорните модалности. Например виждането и чуването, често се изпитват от детето по тактилен начин бидейки то докоснато от предмета. Написани думи, които грубо погледнато имат подобно форма, се чувстват по еднакъв начин и това се прилага към предмети, изображения, звуци. Именно това води до посочването на строго специфична същност на преживяванията на различните деца.
Пациент на Франсис Тъстин, който е излязъл от аутистичното си състояние след проведена терапия е споделил, че думите „Тъстин“ и „Остин“ трябва да са еднакви, защото имат същата форма, когато се „докосват“ от очите или ушите.
Важен аспект при променяне на модела на използване на тези играчки от децата е грижещите се за тях възрастни да разберат, че те не са заместители на липсващия им човек. Те са този човек, защото им дават усещането, което търсят, усещането за обекта, който е от изключителна важност за тях. Така също това търсено от тях усещане не е локализирано в някаква конкретна област от тялото. Няма значение дали количката ще остави хубаво усещане за отпечатък на дланта или то ще бъде количката в устата. Аутистичните деца няма как да бъдат наясно с нуждите, исканията или желанията си, защото нямат психичната обусловеност да се справят с фрустрацията, до която водят тези чувства. Използвайки Аутистичните обекти те избягват напрежението от очакването. Начинът, по който децата провокират възрастните край тях да им се осигури Аутистичен обект при поискване е илюстрация на тяханат сила да задържат аутизма в тях и да принудят останалите да се сключат сделка за това.
Употребата на Аутистичен обект е насочена към телесното им оцеляване. Така те продължават да живеят чрез телата си, докато психичното им развитие се задържа силно. Те си доставят моментно удовлетворение и избягват отлагането на осъществяването на желанията. Патологичната употреба на тези обекти възпрепятства детската липса на базисно доверие, защото изключва опитността им от нуждата за срещи с други хора, които са „не-Аз“. При внимателни грижи, детето може да премине през това и да бъде способно да изостави тези обекти.
„Твърдост“ е черта на повечето Аутистични обекти. Тя дава на детето усещането за сигурност. Човек, който е излязъл от аутистичното си състояние дава примери от деството си как е вземал гюлле в леглото със себе си. Важното за него в предмета е било, че му дава сигурност и за него са били с висока стойност твърдостта и мекотата му. Психотичните деца, в смисъла влаган от психоанализата в това понятие, нямат опит със социални връзки с други човешки същества и се чувстват постоянно заплашени, бъдейки атакувани или ударени. Те считат безпомощните си тела като цел за жестоки и брутални атаки.
Важно е, че за детето Аутистичния обект е преди всичко усещането. Наблюдателят е наясно, че това е предмет, който провокира усещане. За деца, които функционират на такова примитивно ниво, усещането се изпитва по конкретен начин чрез предмет.
Псевдозащитата, която осигуряват Аутистичните обекти предпазва детето от използването и развитието на по-автентични значения на понятието защита. В частност, тя ги предпазва от контакти с човешките същества, които се грижат за тях и ще им помогнат да преодолеят своите страхове. Иначе тези обекти ги държат в капана на състояние с невероятно ужаси и без истински начини за тяхното облекчаване и промяна. Държат ги в състояние на висока степен на възбуда през цялото време.
Объркването на аутистичния с преходния обект води до неправилна работа и в образованието, и в психотерапията. Човекът, който работи с децата вместо да насърчава употребата им по патологичен начин, може внимателно и нежно да отклони това и да осигури по-достоверен смисъл на защита.
Преходните обекти са първи детски „не-Аз“ притежания, докато може да се каже, че Аутистичните обекти са „Аз“ притежания. Тяхната роля е да дават защита и бягство от опасността. Те са специфични за всяко дете. Преходните обекти като мечета, одеалца са предмети, които много деца ползват и има много общо между тях. истинско отношение на привързаност
Практическо приложение на разпознаването на аутистичните обекти
Опитът на Франсис Тъстин показва, че аутистичният обект често се бърка с преходния обект. Тези разбирания за същността на аутистичния обект имат за цел да предотвратят това. Объркването им води до неправилна работа и в образованието, и в психотерапията. Човекът, който работи с децата вместо да насърчава употребата им по патологичен начин, може внимателно и нежно да отклони използването им по този неподходящ начин, а това става чрез осигуряването им на по-достоверен/истински смисъл на защита. С термините на Уиникът за Преходния обект като първи детски „не-Аз“ притежания може да каже, че Аутистичните обекти са „Аз“ притежания. Тяхната роля е да дават защита и бягство от опасността. Те са специфични за всяко дете. Преходните обекти като мечета, одеалца са предмети, които много деца ползват и има много общо между тях.
Разбирането на характера и функцията на Аутистичните обекти ни дава по-дълбоко разбиране за начините, по които психичното развитие на тези деца е било възпрепятствано. Според Франсиз Тъстин странният начин на релаксация чрез патологичната употреба на Аутистични обекти препятства научаването на подходящи умения и техники за комуникация с човешките същества от неговата среда. По този начин, чрез изоставянето на Аутистичните обекти, детето може да се учи от опита може да му бъде помогнато да направи основни разграничения и интеграции, които в нормална среда ние приемаме за дадени.
В психотерапията трябва да има яснота за такива дефицити при децата при формиране на символи. Формирането на символи се основава на способността да се използват заместители на действителни предмети и ситуации. То се основава и на способността да се чувства отделено от външния свят и по този начин да изполва абстракции. Използването на материални обекти, които то чувства като част от своето тяло и за постоянно заместват истинския обект, възпира детето от създаването на подходящи заместители. Няма как да очакваме то да влага сложните фантазии и идеи на другите деца, тъй като това не е възможно в тези случаи.
Разбирането за характера и произхода на патологичните Аутистични обекти изглежда дава яснота за перверзиите и за развитието на фетишистките обекти. Правени са опити за сравнение на концепцията на Уиникът за преходните обекти с развитието на фетишизма, но находките при работата с деца показва, че фетишистките обекти имат много повече общо с Аутистичните обекти. Обсесивната черта при употребата на Аутистични обекти показва също, че те могат да се добавят към разбирането за ранни прояви на обсесивна невроза.
Литература:
Д.У. Уиникът - “Игра и реалност”, изд. Лик, 1999
Д.У. Уиникът - “От педиатрия към психоанализа”, изд. Център за психосоциална подкрепа, Българско пространство за психоанализа, 2008
F. Tustin - “Autistic States in Children”, Rautledge&Keagan Paul LTD, 1981
Автор: Здравка Христова,
Магистър Детска и юношеска психология
