„Дайте ми двеста активни двегодишни хлапаци и аз мога да завладея света.”
Бил Косби
Пред всеки родител рано или късно се изпречва дилемата дали е достатъчно добър, дали възпитава правилно детето си и дали избира най-точния начин да го подготви за живота. Всички желаем децата ни да израстнат честни, искрени и несебични, както и да бъдат внимателни, мили и любезни. Тези характеристики на зрелия човек обаче не могат да се появят, а трябва да бъдат заложени като съзнателни цели още в ранния възпитателен процес. Ако за нас е важно да създадем и отгледаме отговорни и уважителни хора, то би трябвало да положим старание да ги формираме така. Известно е, че наследствеността не осигурява на децата нужното заучено културно поведение, децата ще научат онова, на което са били обучавани. Ангажимент на родителите е не да чака желаното поведение да се появи магически, а да свърши своята работа по възпитанието още в ранното детство.
Много и най-различни автори предлагат собствени мнения по въпросите за дисциплината, които често са нелогични, противоположни и в повечето случаи объркват родителите, лишавайки ги от способността сами да управляват домовете си. В много от тях авторите пропускат да отбележат основното желание на повечето деца и младежи сами да управляват живота си и да налагат волята си, което е типично за отношенията между различните поколения. Проблемът за взаимоотношенията родител-дете е невероятно сложен и труден. За жалост възпитанието е от нещата в живота, които не се поддават на строго изследване и не могат да бъдат сведени до общ знаменател.
Дълго време в западната култура имаше едно общоприето виждане за децата и техните нужди. То е в духа на християнската етика и заедно с традиционната мъдрост биваше предавано от поколение на поколение. Постепенно това виждане бива изместено от традицията в посока към следване на експертите по детско развитие.
Тъй като взаимоотношенията между децата и техните родители представляват основата за по-нататъшното отношение към останалите хора, най-важно и задължително умение е това да уважаваш. Изграждането на уважение към родителите е критичният фактор в детското възпитание. Ранната детска гледна точка към родителския авторитет става крайъгълният камък за бъдещото му гледище спрямо училищния авторитет, органите на реда и закона, работодателите и всички, с които детето ще живее и работи. Взаимоотношенията родител-дете са първият и най-важен социален контакт на детето, а недостатъците и пропуските тук често могат да се видят по-късно в живота.
Друг съществен момент във възпитанието на детето е възпитанието на ценности, подобни на тези на родителите. То не би могло да се случи обаче, ако не е формирано уважението му още докато е малко.
Уважението не би било ефикасно ако е едностранно – родителите не могат да изискват уважение от децата си, ако самите те не се държат така. Самоуважението е най-крехката страна в човешката природа. То може да бъде накърнено от съвсем дребни инциденти, а възстановяването му често е трудна процедура.
Смелостта да възпитаваш без съмнение е едно от най-сложните умения на всеки родител. Най-големи резултати постигат онези родители, които съумяват да прозрат зад детските очи, виждайки онова, което детето вижда, мислейки с неговите мисли, чувствайки заедно с него. Изкуството да бъдеш добър родител се състои в това – правилно да тълкуваш смисъла на детското поведение, а най-важната цел е да спечелим и опазим уважението му.
Целта на правилното възпитание не е да създадем съвършени деца. Дори и да приложим „идеална” възпитателна система, децата ни ще си останат деца. Понякога ще бъдат разрушителни, мързеливи, непочтителни и себични. Такава е човешката природа. Целта по-скоро е постепенно да ги моделираме в зрели и отговорни възрастни. Имаме 20 години, обсипани с напредък, спънки, успехи и провали. Това е едно от най-богатите преживявания в живота – да наблюдаваш развитието на едно бебе, превърнало се във възрастен, развитие, обхващащо две динамични десетилетия.
*по Джеймс Добсън
Автор: Катя Карагьозова,
Психолог, бахов терапевт